Кажи ми, Господи...

Всъщност, не бързах за работа. Бях се обадила, че не ми е добре и че малко ще закъснея.
Вървях бавно, не ми се стигаше никъде...Има ли смисъл все да бързаме за някъде, щом накрая не стигаме доникъде...
Краката ми сами ме отведоха в църквата. Току-що я бяха отворили. Вътре бе тихо и пусто и единствено самотните ми стъпки отекваха в полумрака, по наскоро измития мраморен под.
Защо само когато сме в безпътица се сещаме за теб, Господи? 
Запалих свещичка и дълго стоях пред иконата на Богородица....Нали си жена като мен, кажи ми кое е най-правилно...Богородица мълчи...не е приказлива тази жена, трудно е да се разбера с нея.
Поставих свещичката пред иконата на Христос....Ръката му е вдигната за благословия...Покажи ми правилния път, Господи...
По улицата пред църквата, хората щъкаха напред назад, всеки забързан по своите си задачи, понесъл своите си проблеми. Аз не бързах за никъде, все едно ми бе дали ще закъснея за работа. Седнах в близкото кафене да глътна живителна доза, горчива течност. Непослушна сълза се търкулва по бузата ми и цопва в кафето...Стига, драга, стегни се, стига вече...На излизане от заведението, минах през тоалетната да освежа поне малко унилата си физиономия, преди да се появя в офиса.
Обичайните задачи, обичайното неспирно бърборене на колежките, обичайните оплаквания и хвалби, как е преминал уикенда...Не чувах почти нищо от казаното, само кимах разбиращо и се усмихвах тъпо...
Обядът премина сред същото досадно бърборене. Дъвчех машинално безвкусната, според мен, храна и ми се искаше да се махна от тая шумотевица.
Телефонът ми отново напомни за себе си. Излязох навън да поговоря на спокойствие. Жорето бе решил да се осведоми как съм...Не знам как съм...все още се движа като сомнамбул, живеещ в собствения си сън...Не, не съм успяла да разговарям с него...всъщност, нищо съществено не съм успяла да направя, даже и един елементарен секс...Не знам дали изпитвам омраза, май по-точната дума е отвращение...отвращение от човека в който съм имала доверие, отвращение от безсмислието на живота...Да се отдалеча от него за известно време...не знам дали ще помогне. Да, знам, че времето лекува...Не, не мога да ти се обеся на врата, приятелю, не и в този отвратителен вид в който съм сега...Не, не мога да отида при родителите си, веднага ще разберат, че нещо не е наред, а не искам излишно да ги тревожа...Не, нямам далечна приятелка...Разбира се, че ще помисля по въпроса...
Прибрах се в офиса. Обедната почивка още не бе свършила. Почувствах се безкрайно сама и реших да звънна на децата. Веселите им, безгрижни гласове ме върнаха в една друга реалност...Радвам се, че са здрави...радвам се, че са успели да откачат по някой изпит...И да, ще стискам палци през цялата изпитна сесия...Приемам усмихнатите им целувки и те за малко стоплят премръзналата ми душа.

                         / следва продължение /