След обедната почивка, шефът влезе в стаята ни с въпроса:”Какво решихте?”
Нямах представа какво сме решили и въобще какво трябваше да решаваме. Колежките ми бяха свели погледи над документите пред тях и се правеха на страшно вглъбени в работата си.Последва по-конкретен въпрос.
При всичките си душевни терзания и отрицателни емоции бях забравила, че трябваше да се направи график за командировките до филиала ни в съседния по-малък град. Шефката на офиса там бе напуснала фирмата и на двамата младоци, работещи в него им идваше нагорнище, а бяхме в усилен строителен сезон. Фирмата се занимаваше с проектиране и строителство на търговски обекти и заведения и сега бе пика на работата. Всичката документация по актуването и счетоводните отчети за дейността на бригадите ни в него район минаваха през техните ръце, така че имаше нужда от подкрепление.
Предложението бе да им помагаме на ротационен принцип, до назначаването на нов човек и сега се очакваше списък с дати и имена за предстоящите командировки. Колежките тайничко негодуваха, защото си имаха своите грижи и ангажименти към деца и семейства.
Без много да се замислям, отвърнах, че няма нужда от списък, понеже аз ще поема задачата. Няколко чифта очи отправиха към мен изненадани погледи и ми благодаряха негласно за саможертвата, те милите нямаха представа за истинската причина...Това май бе най-невинният и безболезнен начин да си вдигна дърмите от къщи и да се запилея нанякъде...
Последва инструктаж за нещата, които има да се правят там, след което седнах да приключа работата си по документите, които обработвах, за да ги предам в изряден вид на останалите служители.
Е, Жоре, следвам стриктно инструкциите ти, дано не греша, приятелю...
Позвъних в къщи, за да предупредя, че ми се налага да остана по-дълго в офиса и че по всяка вероятност ще вечерям накрак тук. С няколко думи изясних какво ми предстои и затворих телефона.
Не бързах да се прибирам, шляех се безцелно покрай лъскавите витрини, които обаче, въобще не бяха в състояние да ме впечатлят...май вече нищо не е в състояние да ме впечатли...притъпени възприятия...притъпени емоции...въобще, тъпа история...
На следващия ден, с малка пътна чанта, пътувах с автобуса...за никъде...

                    /   следва продължение /