Още един тъп ден

Цял ден лежа и гледам с невиждащи очи, стената пред себе си. Нямам желание дори да се обърна на другата страна. Обхванала ме е пълна апатия... Сигурно и земетресение от осма степен да беше затресло, пак щях да си лежа без да ми пука. Този човек причини производството на хиляди отровни токсини в организма ми и сега лежа безжизнена и безучастна, парализирана от собствената си отрова.
Добре, че предстоят два почивни дни...
След цяла нощ кокорене в тъмното и леене на неконтролируеми сълзи, все пак на разсъмване съм задрямала. Събуди ме уханието на ароматно кафе...Ама че е кукуряк, както обикновено е станал рано рано...Направо си е сбъркал професията. Все се чудя ,защо като му е толкова гот да се върти в кухнята, не е станал готвач, а инженер...Но сега това не ме засяга. 
След малко нахлува в стаята ми, за да ме буди за кафе, но си мисля, че ако застана лице в лице с него ще му се издрайфам в подлата физиономийка...Затова, на подканянето му отвръщам с мълчание. Помисли, че спя и ме оставя на мира....Точно така, изпий си конската доза кафе и върви там, дето те тегли сърцето, жребецо.
Подир малко пак надниква в стаята за да ме информира, че слиза долу при колата за да поогледа още нещо и че кафето ми изстива...Сякаш ми дреме за колата и скапаното му кафе...
След час и нещо се връща. Представям си как си е гукал сума време по телефона с възлюблената, седнал на спокойствие в колата, която уж слезе да дооправя, а всъщност му се щенка друго да оправя... 
Надниква отново в стаята ми и със загрижен тон / тъкмо да е вярно / ме пита какво ми е и да не съм болна...Отвръщам едва, едва, че ми е зле и се завивам през глава...Продължава да разпитва / сякаш го интересува / да не съм пипнала грип и имам ли температура...
Грип ли...тебе пипнах, гълъбче, тебе... и сега се пържа в собствения си огън...Но тези мисли, разбира се, той няма как да чуе, защото не са произнесени на глас.
Носи ми чай, пита ме искам ли някакво лекарство...Да искам...но не знам и аз още какво трябва да е то...Тия последните неща, пак си ги казвам наум и продължавам да се правя на заспала...Слава Богу, остaвя ме на мира...
Към един часа, отново пристига, за да ме уведоми, че е време за обяд, но след като се сблъсква със същата ми реакция на умрял кон, се отказва да ме подканя да ставам и ми носи супичката тук...
Боже, Боже, колко сърцераздерателна сцена, сега остава да вземе да ме храни с лъжичка...
За да се отърва по-скоро от присъствието му, съобщавам, че ми се гади, а той се чуди от какво ми е така, пък аз си мисля, че от него ми се гади, ама как да му го кажа и как да му обясня откъде ми е известна оная гадна информация-вирус, която ме тръшна на легло...
След обед отново надниква, за да ме извести, че излиза за малко по работа и да ме попита искам ли да ми купи нещо...може би някакви плодове...
Да, мисля си, купи ми една ябълка, оная специалната, ябълката на раздора...
След минута чувам как се изнизва от къщи и после с часове се ослушвам кога ще се върне, а сърцето ми трепва при всеки шум, дошъл отвън...
Вече и аз не знам какво искам... Хем не мога да го гледам, хем ми се ще да се навърта край мен...Така мразя подобни тъпи ситуации!