Сещам се за думите на Айнщайн, че бракът е несполучлив опит да се направи нещо постоянно от нещо, което е само инцидент.Може и да е прав, не знам...
Вече седмица следя обявите за отдаване жилища под наем в градчето. Не са много, но пък наемите са прилични. Не мога да продължавам да гостувам на братовчедите, време ми бе да се опитам да заживея самостоятелно.
Жорето, като един добър приятел, не ме забравя, обажда се, че се е завърнал от състезанието в чужбина, пита как съм...Не е доволен от представянето на своите възпитаници, само един златен и два бронзови медала, но пък ми съобщава добра новина, след няколко дни ще са на състезание в съседния областен град. Няма как да зареже групата за която отговаря и ми предлага, ако мога аз да отида да се видим.
Разбира се, че ще направя всичко да отида, имам нужда да поплача на приятелското му рамо. Май само пред него мога спокойно да говоря за болките и проблемите си.
Пристигам в съседния областен център в деня преди състезанието. Из спортния комплекс щъкат малки и големи каратеки в кимона. В залата се провеждат тренировки, преди решаващия сблъсък. Виждам Жорето застанал пред група белодрешковци, които тренират ката, поредица от бойни техники срещу въображаем противник. Сядам в единия ъгъл и ги наблюдавам...Волеви погледи, синхронни движения...Красива гледка...Това наистина е изкуство, макар и бойно.
След привършване на цялата комбинация, моят човек им дава някакви наставления и нагледно демонстрира какво иска да постигнат. Тялото му е пъргаво, като навита пружина, действията светкавични...Малчуганите го гледат с широко отворени очи, за тях той е сенсей /учителят/, техният идол...
Напълно е подстригал косата си, май вече това е постоянната му прическа...Отива му, а и явно така тушира отрицателния ефект от оредяващата коса...Бялото му кимоно подчертава златистия загар на кожата, от далеч прилича на двадесет и пет годишен младеж...
Вижда ме, казва нещо на възпитаниците си, покланят се взаимно и идва при мен...Потъвам в прегръдките му...Смея се през сълзи...Предлага да излезем навън в парка простиращ се зад залата....Не спираме да говорим, имаме толкова неща да си кажем...Времето лети неусетно, предстои му още една тренировка преди състезанието следващия ден, а и аз трябва да пътувам обратно, защото се измъкнах от работа само за следобеда....Отново потъвам в прегръдките му...Прошепва ми да остана за вечерта...Не съм предвидила това, а и той е прекалено напрегнат преди състезание, не искам да го занимавам със себе си. Кара ме да обещая, че някой ден ще си взема отпуск, поне за седмица и ще му гостувам...Има идея:”Ще се забием някъде из пущинаците и ще се замеряме с шишарки.”...Хубава идея...Но засега имам да уреждам доста неща в объркания си живот...