Естествено Жорето не пропусна да се обади, а аз веднага започнах с въпроса:”Защо мъжете са толкова гадни?”
Жорето съответно отсече:”Разказвай!”
И аз заразказвах за всичката болка и обида, която се бе насъбрала в мен, разказвах така, както се говори пред изповедник, подсмърчайки и хлипайки, от което Жорето се изнерви и ми каза, че ако не спра да рева ще ми затвори телефона. Опитах се да подсмърчам по-дискретно, защото наистина имах нужда да поговоря с някого, а той се оказа най-подходящия, хем близък, хем на далеч...Направо изповедник по поръчка.
След като ме изслуша търпеливо, като един организиран човек, набързо ми състави план-програма...Първо: да спра да рева и да се измъкна от прогизналото ми от сълзи и сополи легло....второ: да се напъхам в банята и да се подложа на контрастни душове, та дано кръвта ми по-бързо да се придвижи към мозъка и той най-после да започне да функционира нормално...трето: да си размърдам задничето / това сигурно го е чул в някой от любимите му американски екшъни /, да се стегна и да изляза навън, да глътна свеж въздух, да ми се продуха главата, а после да му се обадя, за да поговорим като нормални хора...И не пропусна да ми напомни още веднъж да се стегна, защото мъжете не понасят мърли, а комбинацията между мърла и ревла е направо Отврат...
Ей така ме подреди Жорето без много да му мисли, но беше дяволски прав във всичко. Време бе да се взема в ръце и да се опитам да помисля по-трезво върху случилото се....Но това може би щеше да стане в някой от следващите дни, защото въпреки този донякъде отрезвяващ разговор, апатията и отчаянието все още яко ме държаха в прегръдките си.

 /следва продължение /