НЕЩО СТАРО, НЕЩО НОВО...С ДВЕ ДУМИ     -

                                БЪЛГАРСКА РАБОТА

 

Разхождам самочувствието си по крайбрежната улица и се любувам на невероятната  гледката, тъй като въпросната крайбрежна улица е не къде да е, а в Будапеща и не край коя да е река, а край “тихия бял Дунав”. Макар че да се чуди човек защо го наричат бял, при положение, че би могъл да бъде образец за синьо, синьо-златно при слънчеви дни или синьо-сиво при мрачни, но това е друга тема.

Може би тук поетът би възкликнал:”И над тая синя коприна, като бял лебед се е опнал въженият мост “Ержебед”...И още един куп други мостове, бих добавила аз. А отсреща, по хълмовете на Буда, се белее с изваяните си кули красивата Рибарска крепост.

И тъй, изпълнена със синьо-бяло и леко позлатено от слънцето настроение, свивам в една от пресечките, за да се озова на най-лъскавата улица “Ваци”, на която са се нанизали, като скъпоценни перли, от лъскави по-лъскави магазини.

Продължавам да разхождам самочувствието си и да хвърлям любопитни погледи към блестящите витрини, без много-много да се задълбочавам в подробности, за да пощадя все още наличната доза от вече споменатото самочувствие, което ми е останало по не знам каква причина.

     Вярна на себе си, сядам в едно от кафенетата на “Ваци”, поръчвам силен черен чай за да възстановя силите си за следващия преход и наблюдавам пълната с хора улица. Една голяма част от тях са немски и австрийски бабички, дошли за 2-3 дни да се поразходят и да си напазаруват на цени, много по-изгодни от тия в родината им.

    Та щурат се тия бабички от магазин в магазин, накъдрени, нагиздени и парфюмирани, доволни и щастливи от изгодните покупки, които са направили или които ще направят и сякаш нищо не е в състояние да наруши безкрайното им щастие.

      Да, ама не!

      По същата тази улица, покрай същите тия витрини, забелязвам упорито да сноват напред назад две симпатични момчета. Те любезно пресрещат бабичките и още по-любезно и доста настойчиво им обясняват нещо. Понякога някоя бабичка тръгва с едно от момчетата, завиват двамата в една от близките пресечки и изчезват от погледа ми. След известно време оня пак “цъфва” на улицата и пак започва да ухажва любезно поредната бабичка. В крайна сметка, по жестовете на момчетата и реакциите на бабичките разбирам за какво става дума...ченч, ченч, уличен ченч. “Ха ха – казвам си аз самодоволно – значи и тук ги има тия работи!”

    Продължавам да си пия чая, загубила интерес към разгаданата вече загадка и насочвам вниманието си в друга посока. В един момент, обаче, дочувам да долита до мен от съседната маса родна българска реч.

-   Е пич, успя ли да изментиш ония швабки?

-   Че как, бах ги в тъпите куфалници!

       Двамата ченчаджии, без да подозират, че някой разбира какво си говорят, навдигат големи халби с бира и самодоволно се хилят.

       Усетих, че нещо безвъзвратно се изпарява от мен, май беше последната доза самочувствие.

 http://hulite.net/modules.php?name=e-books&sa=show_books

 

 

 

 

 

 

 

 

Будапеща е първата ми дестинация извън България. Бях на 17 години и отидох там да си купя абитуриентска рокля помежду другото. :) Улица "Ваци" ми е до болка позната, все там сновяхме по обясними причини.
После се озовах там преди две години, отивайки до Виена. Вторият път нямах мнго време за разглеждане. Само кратка автобусна обиколка.
Между другото немските бабички не търсят стоки на далавера, предимно ги интересува къде да хапнат вкусно. Пътувах с една такава група от Франкфурт до Венеция по стечение на обстоятелствата и това им беше основната идея! :)))

Всъщност в твоето повествование за кои времена иде реч? Това за чейнджа ми звучи като отживелица някаква, сори.
Включих се заради сантимента ми към Будапеща, весели празници! :)