Някой ден, когато се събудя щастлива и обичана, ще скъсам тая тъпа тетрадчица, ще я наситня на малки дребни късчета ненужна хартия и ще ги разпилея през терасата с облекчение, че съм се отървала от болката...Но сега за сега, все още си я държа под възглавницата, за да ръся върху нея мисли и сополи...
Така започва нощният дневник на моята героиня, иначе интелигентна и твърда жена...

Ден N-ти

Няма как, трябва да погледна истината в очите. А истината се крие в мобилния му телефон, който вечер късно и сутрин по никое време звъни, а компютърът в стаята ми съобщава това с досадно пращене.
Още като инсценира повреда на колата и предложи да ме изпрати с влака за София, някаква буца заседна в гърлото ми. Направих се, че повярвах, благодарих му, че ме настани във влака, разменихме си обичайните целувки и даже си помахахме с ръце за довиждане...Но в тоя момент, окончателно реших: като се върна ще прекрача принципите си и ще постъпя подличко...Да, ще прегледам телефона му...когато заспи...входящи...изходящи...Време е да погледна истината в очите!
През следващите два дни се стараех да не мисля за това. Имах достатъчно ангажименти, срещи с близки хора, търчане по трамваи и таксита.
Когато влакът ме отвеждаше обратно към дома, усещах как със стопяване на километрите, напрежението в мен все повече се нагнетява...А може би не трябва да го правя...какво ни е толкова...живеем си долу-горе добре, както много други подобни нам семейства...Само дето се изнесе да спи в другата стая, под предлог, че не иска да ме смущава с хъркането си...Вярно, с времето все повече и повече се засилва това хъркане.
Мамка му, та какво очаквам и аз след N съпружески години...
Но хъркането му все повече ми липсва, това отвратително, досадно хъркане, което ме кара да се чувствам спокойна и сигурна, че има някой до мен!
Посрещна ме с целувка, кавалерски пое пътната чанта от ръцете ми и я понесе към колата...Да, два дни се занимавал да виси по сервизи...Досадна работа и харчове, харчове...А някак си сияе...
Този път ще го направя! От доста време се каня, но все не мога да се престраша... да погледна истината в очите.
Разбира се, че е приготвил любимите ми пълнени чушки и бяло винце е изстудил в хладилника...Не мога да си кривя душата, страхотен кулинар е и е много грижовен...само дето...много хърка...
Отпивам от виното и се чувствам, като гостенка в собствения си дом. Не спира да бърбори...Какво ли се опитва да скрие зад това безсмислено бърборене?
Продължавам да пия от охладеното вино и от него или от нещо друго, някакъв хлад сковава сърцето ми...Ще го направя, стига сантименталности! Ще погледна истината в очите, колкото и гадна да е тя!
Чувствам леко замайване, приспива ми се, виното и умората си казват думата. Съобщавам съвсем небрежно, че съм уморена, вземам душ и си лягам. Старая се да не заспя, очаквам да чуя, че е загасил телевизора в неговата стая. Сърцето ми бие лудо...
Да, ще го направя!
Сега!
  / следва продължение /

---

Забелязъл съм, че най-добрите идеи попр се раждат късно вечер. Работата е там да можеш на сутринта да се сетиш за тях...

http://www.denevmebel-varna.weebly.com

Нали...:)