Често сутрин, отправяйки се към поста си, за да заеме мястото на спасител, младият мъж я забелязваше да стои на скалите в южния край на плажа. Понякога с часове гледаше морето и далечния хоризонт, без да помръдне.
     Мъжът й се чудеше какво толкова гледа, за какво мисли или пък дали не чака някого. Зает с организиране на работното си място, опъване на въжетата, изравняване на пясъка наоколо и подреждане на всичко необходимо за бързо и светкавично ползване при инцидент, не усещаше как минава времето. Когато след приключване на заниманията си, посядаше на шезлонга, за да почине за малко, с учудване установяваше, че тя продължава да стои там, като че се бе сляла с тия скали и тоя пейзаж.
Понякога момичето пресичаше плажа до другия му край, разхождайки се бавно, все така загледана в морето, без да забелязва суетнята на прииждащите летовници, натоварени с чадъри, плажни дюшеци и хавлии.
     Когато минаваше на няколко крачки от него, успяваше да я разгледа по-отблизо. Беше слаба и стройна, с кестеняви коси. Винаги носеше големи слънчеви очила, скриващи очите й, а когато облечеше панталон, тениска и бейзболна шапка, придобиваше съвсем момчешки вид.
     Една сутрин, обаче, виждайки я да минава край него, бе изумен от превъплъщението й. Бе облякла ефирна полупрозрачна рокля на цветя, а с ръка грациозно придържаше голяма широкопола шапка, за да не я отнесе вятърът. Цялата й фигура излъчваше някаква неустоима загадъчна женственост. Не че погледът му не се бе преситил на женска голота. Напротив, седейки по цял ден и наблюдавайки гъмжилото по плажа, бе видял какво ли не. Беше свикнал и с непрекъснатите атаки, на които бе подложен от страна на по-агресивните, жадни за бързи и вълнуващи приключения летовнички. И може би точно затова, нейното тихо ненатрапващо се присъствие, все повече обсебваше вниманието му. Бе различна от момичетата с които излизаше и от авантюристките в напреднала възраст, които често му досаждаха.
     Понякога не се появяваше с дни и това засилваше още повече любопитството му. Питаше се:"Ще доде ли пак? Коя е? Къде живее?"
Бе почти сигурен, че не е от летовниците дошли за няколко дни или седмици.
     Една вечер съвсем неочаквано я видя. Беше седнал с приятели в пицарията, разположена на самия скалист бряг. Тихата музика дискретно озвучаваща заведението не пречеше да се чува плисъкът на вълните, разбиващи се в скалите под него.
В миг погледът му се спря на една от масите прилепени до самия парапет на терасата, сякаш поставени над самата морска стихия, която се пенеше отдолу.      Това наистина бе тя, нямаше грешка, още по-хубава и привлекателна в семплия си бледосин вечерен тоалет. За първи път видя очите й, големи с бадемовидна форма, пъстри очи. За първи път я видя да се усмихва и да разговаря весело с някаква приятелка. Не откъсваше очи от нея, реши че непременно трябва да направи нещо за да се запознаят, но сякаш никаква подходяща идея не му хрумваше в момента. И докато си блъскаше главата какво да предприеме, времето реши вместо него. Изведнъж закапаха едри дъждовни капки, предизвиквайки смут сред посетителите намиращи се на откритата тераса. Някои от тях побързаха да се разплатят със сервитьора и да си ходят, други потърсиха подслон във вътрешността на заведението. Двете приятелки бяха взели в ръце чашите си с недопитото в тях питие и също се оглеждаха за свободни места на по-закътано място.
Спасителят скочи пъргаво от мястото си и с учтив и много убедителен тон покани дамите да се приютят при тяхната компания. Бързо бяха намерени два допълнителни стола, които той галантно предложи на гостенките. Присъствието им предизвика оживление сред предимно мъжката им компания. Поведе се закачливо-опознавателен разговор. Той вече знаеше името й, освен това разбра, че работи като екскурзовод, което обясняваше временните й изчезвания от полезрението му. Погледите им, срещащи се няколко пъти, излъчваха оня изучаващ и вълнуващ блясък, който кара сърцето да замира. Тя вероятно се сети кой бе той, защото нямаше начин да не го бе забелязала на плажа. Но когато момичетата решиха, че трябва да си тръгват и им бе предложено от присъстващите да бъдат изпратени, те категорично отказаха.
     На следващата сутрин нетърпението му да я види го подгони рано рано на плажа. Още отдалече погледът му търсеше скалата и момичето на нея. Почувства как сърцето му учести ударите си, когато я зърна. Тя бе отново там. Набързо подготви работното си място и затича по плажа изпълнявайки обичайната си утринна разгрявка, като не изпущаше момичето от очи. Както обикновено, тя бе седнала на скалата, обгърнала коленете си с ръце и все така неподвижно съзерцаваше далечния хоризонт.
- Ехо, - подвикна закачиво той, минавайки недалеч от нея. - Как сме днес?
Едва тогава момичето отмести поглед към него и му махна приветливо.
Той продължи кроса си до края на плажа, като реши навръщане да се отбие да поговорят. Когато се обърна, за да поеме в обратна посока, с огорчение забеляза, че нея вече я нямаше на скалата. Следващите няколко дни напразно я очакваше. Тя все така не идваше.
Една сутрин с изненаса я съзря да стои пак там, загледана в безкрая. Реши да отиде и директно да я заговори. Не желаеше да я изпуща повече поради някаква глупава свенливост. Държеше да я опознае и да разбере коя е всъщност, защото погледът й все така продължаваше да го пари и предизвиква.
- Хей, хайде да потичаме заедно! - беше се приближил до скалите почти незабелязано и едва не я стресна. - Къде изчезна? Липсваше ми!
Тя го погледна с изненадан поглед.
- Ти ли си? Здравей...
- Какво правиш непрекъснато на тази скала? Да не би някой да е забравил мястото на срещата? - опита да се пошегува той.
- Не, не очаквам никого, просто гледам морето.
- Не ти ли омръзна? Толкова дълго го наблюдаваш?
- Не - някак унесено отвърна момичето, загледано в хоризонта. - Това ми действа успокояващо. Когато застана пред тази необятност, разбирам колко велика е природата и колко мимолетни сме ние хората. Тогава си казвам, че всички наши страсти, чувства и вълнения са толкова дребни и незначителни пред това величие, че не си струва да страдаш.
- Значи - прекъсна я младият мъж - стоиш тук и ближеш рани, така ли?
- Не - все със същия унесен тон отвърна момичето. - Когато стоя тук, забравям за раните и просто се сливам с природата.
- А не искаш ли да опиташ друг начин за заличаване на рани? Хайде да излезем някоя вечер и да се повеселим, напук на всичко?
- Може би някой друг път или някое друго лято... - усмихна се тъжно момичето и отново се загледа в морето.
  Той почувства колко е далече от него и колко ранена е душата й и разбра, че няма смисъл да опитва да се доближава до нея. Тя бе избрала най-верния и истински приятел - вечното море.