Докато стоя пред вратата на лабораторията и се притеснявам, както за пострадалия, така и за това, което ми предстои, един мургав младеж спира до мен и ме пита със загрижен тон, кръв ли ще давам. Явно притеснението доста ми личи...Този черничък ангел спасител, съвсем любезно ми заявява, че може да ме освободи от смущаващото ме преживяване, като предложи собствената си кръв. В първия момент помислих, че се шегува, но се оказа, че това му е бизнесът на момчето, да продава кръвта си...Прозвуча ми доста зловещо, но и някак успокояващо...Значи има възможност да си спестя неприятните усещания. Набързо се споразумяваме за цената, подготвяме нови документи за него и отново се нареждаме на опашката...Медицинската сестра, изглежда свикнала с тази практика, не се впечатли от мургавелкото, дошъл да се жертва за другите.Май че са стари познати.
Налага ми се да пътувам всеки ден от новата месторабота до болницата в големия град. Слава Богу, възстановяването след операцията върви бързо. Мъчи го повече депресията , но аз мисля, че причината за нея не е толкова в катастрофата, колкото в някои други душевни терзания...Не говорим за това, което се случи между нас, съзнателно избягваме темата, която ни разделя...Опитвам се да му вдъхна малко кураж и оптимизъм да не се предаде психически. Подбирам теми за разговор, които може да го зарадват и една от тези теми са децата...За първи път осъзнах, колко здраво звено са те между нас и че колкото и далеч да живеем един от друг, те ще ни свързват завинаги.
Няма как да не кажем и на тях за катастрофата. Разбира се при първа възможност и те пристигат. Искам няколко дни отпуск от шефа, имам желание изцяло да им се посветя и без това толкова рядко се виждаме.
Откарваме изписания герой у дома и няколко дни живеем, като едно голямо щастливо семейство...Грижите и суетенето около болния и децата, някак тушират противния спомен, който ме прогони от тоя дом. Но идва време да ги изпратим , те вече са само едни епизодични гости в родното гнездо. Птиченцата бяха излетели и следваха своя път.
Вечерта сядаме да вечеряме само двамата. Отново усещам колко пусто е без тях. Почти не разговаряме...Слага някакъв диск в компютъра...Мелодията, която звучи не ми е позната, но човекът срещу мен заплаква...Тази мелодия май събуди някакви спомени у него, но не с мен...
В този момент окончателно се убеждавам, че мястото ми вече не е тук, при този мъж, плачещ по непознати за мен спомени...
Почиствам масата, застилам леглото му и казвам, че не мога повече да отсъствам от работа и че ще трябва да се справя сам...
Моли ме да не си тръгвам, но никакви молби не могат да ме задържат повече при него, колкото и добър приятел да съм.
След няколко седмици се обажда, че са му махнали гипса и че се чувства добре...
Е, приятелю, аз бях дотук.
...
Нова месторабота, нови познанства, нов живот...Постепенно свиквам с мисълта, че може да се живее и сам. Опитвам се да населя с цветни знаци и настроение жилището в което се преместих...Някак започва да ми харесва да съм независима, да не се налага да се съобразявам с хиляда неща, които семейният живот изисква...
Осъзнавам колко ценно нещо е свободата, възможността да обърнеш малко повече внимание на себе си, да се посветиш на интереси за които никога не си имал време...
Жорето ми се обажда, за да ме информира на какво божествено местенце е в момента:” Боровете подпират небето, а водата в реката е по-бистра и от твоите сълзи.”...Ама че сравнение измислил...За месец са на тренировъчен лагер високо в планината...Сетил се за една мацка на която също ще й хареса местенцето...С хижаря станали големи авери...Дава ми време да помисля дали ще се реша да отпрашя към този рай..Да, ще помисля...Но сега е време за работа...
Отварям широко прозореца...Свежият утринен въздух изпълва стаята и засилва усещането за нещо хубаво, което може би ми предстои...Нали всеки край бил начало на нещо ново...
Обличам блузка по тялото и съответстваща й пола...лек грим...свеж парфюм... и последен поглед в огледалото, подобряващ настроението...
Токчетата ми потракват бодро по тротоара, съпроводени от любопитни мъжки погледи...слънцето наднича иззад пухкаво облаче и някак закачливо ми смига, а може би просто ми се привижда...
Ето така, драга, животът продължава...
Май е време да скъсаш тази гадна , мрачна тетрадчица...
Да, ще го направя!
Сега!
