Събужда ме настоятелния звън на телефона. Чудя се кой ли се е сетил за мен рано, рано сутринта. Посягам към нощното шкафче и в просъница чувам:” Обаждаме се от болницата. Съпругът ви е катастрофирал. Настанен е в интензивното отделение. Желателно е да дойдете.”
За момент се стъписвам и ми се струва, че все още сънувам...Потърквам очи и се взирам в дисплея неразбиращо...Как така в интензивното...Какво става по дяволите...
Ставам и бързо се обличам. Звъня в движение на Владо, за да предупредя, че ще отсъствам от работа, обяснявам с няколко думи...Той проявява готовност да ме откара до болницата, щял да го съчетае с някакъв ангажимент в централния офис. Благодаря му и изскачам на улицата.
В болницата дежурната сестра ме пита каква съм на пострадалия...В първия миг се замислям дали да кажа бивша съпруга, но изговарям само последната дума...Накратко ме информират за състоянието в което е, бил е в шок, но вече е контактен, установени са 1.5 промила алкохол в кръвта...Налага се спешна операция на ръката...Незнам какво да кажа...
Влизам в болничната стая и не мога да го позная от бинтовете омотани около главата му...Лицето е обезобразено от подутини, оказва се, че синини има и по цялото тяло...Гледа ме с неспокоен, някак подплашен поглед...Протяга към мен здравата си ръка...Поемам я и чувствам как я стиска, като удавник сламка... Радва се, че въпреки всичко съм дошла. Дал е моя телефон за контакти, защото съм “най-добрият му приятел”...Е, няма що, добре започна разговорът...
Опитвам се да се усмихвам, разпитвам за случилото се...Пил и шофирал...Питам защо не позвъни на друг един телефон...Тя вече не отговаряла...Скарали се...
Гледам го и се чудя, защо мъжете все търсят спасението си на дъното на чашката...Май наистина е вярно, че като прехвърлят четиридесетте, съвсем се вдетиняват...Влюбвания, раздели, алкохол, катастрофи...Все едно става дума за някой пощръклял пубер...
Усмихвам се разбиращо...Какво ли друго ми остава. Казвам му, че ще го оперират, но няма нищо фатално...Леко се е отървал. Отново стиска ръката ми, сякаш за да се увери, че наистина съм при него. Питам го има ли нужда от нещо и обещавам, че ще съм наблизо...Все пак, отивам да поговоря с главния лекар, защото не ми изглежда много адекватен. Лекарят ме успокоява, че главата е съвсем наред, но все още не се е отърсил от шока. Предупреждава ме, че трябва да се даде кръв преди операцията...Ето това май бе шок за мен...Кръв...Какво да правя...Спомних си как се строполих на пода след една подобна интервенция...Но това било задължително условие за да бъде направена операцията...Намирисва ми на някакъв кръвен рекет, все пак, правилата са си правила...Отправям се към лабораторията с омекнали крака и се питам защо го правя...Нали не аз съм причина за безумните му постъпки...Защо не дойде тя...
Пред лабораторията се е наредила опашка от чакащи за даване на кръв. Имало е голяма катастрофа на автобус с екскурзианти и сега приятелите на пострадалите са се наредили тук, за да изпълнят изискването на болницата.
Попълвам нужните документи и също заставам на опашката. Настроението на всички е много подтиснато, говорят тихо за станалото, някои плачат...Имам чувството че съм в кошмарен филм...Цялото ми същество се съпротивлява, но мозъчният център изпраща команда, че трябва...
Е, драга, стой и трепери сега, май наистина си заслужаваш присъдата “ добър приятел”...
Господи, защо съм такава глупачка.

   /следва продължение /