Няколко чашки в повече...

Време бе да се измъкна от летаргията сковала ума ми, време бе да възстановя връзката със света. След няколко дневно предаване на депресията, се опитвам да предизвикам желанието за живот....Включвам телефона...На дисплея се изписват номерата, които са ме търсили...Един от номерата не ме интересува, нямам желание да звъня на него...Обаждам се на децата, извинявам се с уж скапаната батерия на мобилния...Майчиното ми сърце пърха от гордост, като чувам резултатите от миналите вече изпити...Обещавам да стискам палци и за останалите...
Жорето е много зает , подготвя се да пътува с каратеките за състезание в чужбина, но все пак ме изслушва търпеливо. Единственото, което му идва на ум да ми каже е:”Искаш ли като се върнем, да дойда и да му разкажа играта на гаднярчето?”...Разбира се, че не искам, но готовността му да ме закриля ми действа доста добре...Пожелавам успех и се разбираме да се чуем, когато се завърнат.
Звъня на майка ми...Налага се да се мобилизирам максимално, за да звуча бодро и окуражително...Майчице, майчице, кой на кого да дава кураж, не знам...
И отново на работа, отново затрупана с текущите задачи, това ме отвлича временно от черните мисли...
Гери тия дни е превъзбудена от предстоящото събитие. Подготвя купон, дъщеря и ще има рожден ден, всичко трябва да е най, най...Иска ни задължително да присъстваме, поканила е и цялата рода. Ех, Гери, да ти имам проблемите...
На следващата вечер сме се наредили на дългата маса в ресторанта. Отпивам от чашата с вино и се питам, това рожден ден ли е или сватба...Хора, музика, шумотевица...В малкия град, където почти всички се познават, май всеки се опитва да демонстрира пред останалите успех и благополучие, да докаже, че не е по-долу от останалите...
Продължавам да пия от виното и да наблюдавам хорската суета...Малката е нагиздена като същинска кукла Барби. Очичките и светят весело и закачливо. Тези очички...Тези усмихнати звездички ме натъжават, защото ми припомнят за едни подобни тържества у дома...
Боже, всичко ли до което се докосна ще ме връща назад в спомените...Няма къде да избягаш от спомените...Спомените те преследват навсякъде, денонощно...
Една сълза се търкулва по напудрената ми буза, забърсвам я с опакото на ръката, без да ми пука, дали ще си размажа грима или не. Отсреща Владо ме наблюдава с изпитателен поглед, досеща се, че нещата при мен съвсем не са наред...След малко идва и слага ръка на рамото ми. Пита ме добре ли съм...Да, добре съм, пия поредната чаша с вино, не знам коя...Предлага ми да танцуваме...Не ми е до танци, но той настоятелно ме издърпва от стола...Танцът е бавен, някаква позната мелодия...Опитва се да ми каже нещо утешително...Бърша още една непокорна сълза...Той се отказва да ми говори и ме притиска до гърдите си успокоително. Не се съпротивлявам, хубаво ми е да чувствам топлината му...Минава ми през ума, че не е добре да скъсявам толкова дистанцията, но осъзнавам, че дистанция няма...
След края на танца отново сядаме на шумната маса. Малката духа свещичките на тортата, радостни овации и поздравления се сипят отвсякъде. Седя сред тия веселящи се хора и се питам, дали отново ще мога да се смея така от сърце...
Пия незнам коя чаша с вино...Чувствам, че се разкисвам съвсем. Време ми е да си ходя май, преди да съм се разциврила пред всички. Отказвам да ме изпращат...Наблизо съм, трябва да свиквам да се справям сама...Опитвам се да стъпвам твърдо на краката си, но поне за сега, това трудно ми се отдава...

                 / следва продължение /