Искам да съм някъде далече...


Странния поглед, който ми отправи Владо, ми подсказваше, как от един километър ми личи колко съм смазана...Добре, че поне скрих зачервените си очи зад тъмни очила...Така не можеше да се взира в очите ми и да чете по тях за това, което изтерзаната ми душица преживяваше.
Седнах мълчаливо в колата и оставих той да се занимава с куфара. През целия път мълчах и му бях благодарна, че не ми досаждаше с въпроси. Тактичен човек беше Владо, ставаше ми все по-симпатичен. 
В главата ми пулсираше някаква непоносима болка, гадеше ми се...Стисках зъби да не се изложа пред спътника си. Слава Богу, че пътят между двата града е кратък. Остави ме пред дома на моите близки... чувствах се зле и ми личеше...Усмихнатата физиономия на братовчедката, бързо премина в тревожна.
Да, болна съм, повръща ми се, искам да си легна...Болката в главата ми продължаваше да пулсира до пръсване...
Повиканият от нея семеен лекар и техен добър приятел съсредоточено гледаше апарата за измерване на кръвно...”Какво правиш бе, жена, стрелката ще изхвърчи...” Бие ми някаква инжекция...Скоро усетих как ми се приспива. В просъница дочух, че телефонът звъни...все ми е едно...
Събудих се от слънчевия лъч, който проникваше през недобре спуснатите завеси. В къщата бе тихо, домакините ми бяха заминали на работа, а децата на училище...Бавно се пробуждах и осъзнавах къде съм и какво се случи предния ден...Телефонът отново прозвъня...Погледнах дисплея, изписан бе неговият номер...Изключих апарата, не ми се говореше с никого.
На нощното шкафче се мъдреше бележка от братовчедката...Лекарят щял да ми даде болнични няколко дни, да съм си почивала спокойно...
Имах нужда от въздух, затвореното пространство ме потискаше...Станах, измъкнах някакви дрехи от куфара, обух маратонките и излязох навън. Когато съм много нервна и объркана, предпочитам да съм навън и да тичам... Тичайки спираш да мислиш за това, което те мъчи...Вятърът гали лицето ти и те кара да се чувстваш истински жив...
С умерен ход бързо стигнах до парка. В малкия град бързо стигаш до мястото за което си тръгнал...Свежият мирис на зеленина и на някакви разцъфтели ароматни храсти ме обгърна и ме предизвика да дишам дълбоко...Тичах и дишах дълбоко...тичах и дишах дълбоко...Искаше ми се да съм някъде далеч, далеч от всичката тая помия...Искаше ми се да съм например в Куба..Не знам защо, но винаги когато ми се прищява да избягам нанякъде се сещам за Куба...Сигурно защото там лятото никога не свършва, а ритмите са влудяващи...Оня щурак Хемингуей не е бил прост, като се е заселил на острова...
Да, искаше ми се да съм някъде далече...

                       / следва продължение /