Да, така е в малкия град...

В малкия град всичко е някак по-концентрирано. Бързо откриваш офиса, хотела, супермаркета, аптеката....Виждаш хора, които вървят и се поздравяват, потокът от коли не е така интензивен и бълващ отровни газове до задушаване...Просто се диша по-леко...
Първият ден минава в запознаване и настаняване. Вечерта колегите Владо и Гери ми спретнаха лека почерпка за добре дошла, в отсрещното бистро. Млади са, усмихнати и дружелюбни. Още на втория час си заговорихме на собствени имена. В малкия град отношенията са по-фамилиарни, може би защото всеки втори ти е или роднина или съсед или бивш съученик. Тази непринуденост ми харесва, действа ми отпущащо и разтоварващо...Гери и Владо, често избухват в смях, тяхната жизненост някак естествено се предава и на мен. Гери е щастлива майка и все споменава дъщеричката си, показа ми снимката й, която носи в портмонето си. Владо се прави на сваляч и не спира да ни занимава с истории от любовния си живот, за голяма част от които имам съмнение, че са измислени. Още не се е бракувал, но със сигурност няма да му се размине...Млад, симпатичен инженер в малък град, където изборът не е особено голям...
Гери е едновременно и касиер и счетоводител в офиса, трудно й стига времето за всички задачи, а и мисълта й е все при детето...И тази вечер бързаше да си тръгне, защото домашните ангажименти я зовяха. Малко след нея си тръгнахме и ние.
Настанила съм се в хотела, недалеч от офиса. Чак когато тишината и полумрака на хотелската стая ме притиснаха, почувствах колко съм самотна всъщност...Оная досадна буца за кой ли път се намести в гърлото ми и ми пречи да дишам нормално...
Телефонният звън наруши сковаващата тишина....Да настанила съм се...Да в хотел...Не, няма да си пътувам всеки ден, прекалено голям разход е...Не споменах, че ми е осигурена безплатна служебна карта за автобусите, които са на всеки час...Да всичко е наред...
Затворих и отново пуснах сълзите...Опитвах се да заспя, но не ми се отдава лесно...Може би трябва да броя овце...и най-добре да започна от себе си...
Следващия ден премина в напрегната работа, наистина са се затрупали доста необработени документи. Владо продължаваше да обикаля обектите със служебния автомобил и да носи нови...Работният ден се извъртя неусетно...Но вечерта в хотелската стая е непоносима...Самотата се превърна в най-големия ми враг, тя ме ужасява, подтиска, съсипва...
Реших да позвъня на една моя братовчедка, която живее в този град и с която не сме се виждали отдавна, макар като малки да си бяхме доста близки. За нея аз бях по-голямата какичка, която обожаваше и на която подражаваше. После животът ни грабна и всяка пое по своя път.
Съобщих й, че съм командирована в тяхното градче.Не може да повярва, че съм се настанила в хотел, а не у тях. Не иска да чува никакви извинения. След половин час автомобилът им  паркира пред хотела и аз и багажът ми най-безапелационно сме напъхани в него.
Къщата им е голяма, наскоро довършена. Мъжът и е успешен предприемач с транспортна фирма за товарни превози.
Дечурлигата сноват от стая в стая и вдигат весела глъчка. Цялата атмосфера в дома им ми напомняше за едно недалечно минало, когато си лягах вечер уморена, но щастлива, след дългия работен ден и безкрайните домашни задължения покрай децата.
Усмихвах се тъжно и слушах унесено бърборенето на моите домакини. Хубаво е да си сред близки хора. Благодарна съм, че ме приеха в дома си. Може би точно от това имах нужда в този момент.
Седмицата се извъртя неусетно, горчивината в мен, някак постепенно започна да намалява. Май бях готова за разговор...Беше въпрос на дни да се реша на тази стъпка. Копнежът по дом и нормален живот, отново ме завладя...